В безкрайните планини живееше гордa орлица.Тя се извисяваше високо в небето, по-близо до слънцето и ветровете, виждайки света така, както никой друг не можеше да го види.Крилата й бяха широки и силни, сърцето й беше свободно, а душата й беше чиста като утринна роса.
На една от скалите, долу, живееше вълк. Беше самотен и горд като орел.Козината му блестеше в сребро на лунната светлина, а очите му блестяха от смелост и тъга.
Вълкът погледнал към небето, любувайки се на орела, който летял там, където той никога нямаше да стъпи.Орелът, който гледаше надолу, се възхищаваше на неговата сила и устойчивост на твърда земя.
Един ден орелицата слязла при вълка и казала:
- Силата ти е голяма, душата ти гори като огън, но ти си вързан от земята.Не искаш ли да се качиш в небето с мен и да видиш света от високо?
Вълкът й отговорил:
- Крилете ти са красиви и въздухът е твоята стихия, но аз принадлежа на земята.Сърцето ми бие в ритъма на стъпки по камъни, дъхът ми звучи във вятъра сред горите.Не искаш ли да слезеш при мен, за да разбереш колко велик и надежден е светът тук долу?
Те мълчаха дълго време, осъзнавайки, че световете им са твърде различни.Но любовта между орела и вълка беше по-силна от ветровете, по-силна от скалите, по-силна от тях самите.
- Тогава ще те науча да летиш в сърцето ми, прошепнала орелицата. - Ти ще бъдеш моето крило.
- И ще те науча да стоиш здраво на земята - казал вълкът. - Ти ще бъдеш моята опора.
И оттогава всеки ден орлицата слизала от небето, за да почива до вълка.И всяка вечер вълкът вдигаше поглед към звездите, мечтаейки за свободата на нейния полет. Тяхната любов не промени природата им, но им даде възможност да се разберат и да станат по-силни в същността си.
Мъдростта на тази притча е: любовта не изисква никой да промени природата си, или другия.Тя учи тези, които ходят по земята, да летят и да усещат земята за тези, които са свикнали да се реят в небето.Истинската любов намира път между различията, правейки сърцата като едно цяло.
No comments:
Post a Comment