-Все пак дойде ли?
-Да.
Смъртта седнала на ръба на леглото и погледнала нощно шкафче, пълно с лекарства.Стандартен комплект: люлееща лампа, гори цяла нощ, куп различни таблетки, чаша студен чай и книга с книгоразделител.
Старецът гледаше Смъртта спокойно, без страх.Той я чака дълго време.
- Колко още ми трябва?
- Две минути.
- И току-що се напиках в памперсите си.
Смъртта се смя, гледайки се в осцилацията си от гнили, жълти зъби, зелена светлина блесна в празните й очи.
Обичам хумористичните хора.
За пореден път тишината се вдигна..
Секундите минаваха чудовищно бавно, сякаш часовникът е спрял.
- Смърт, може ли да ти задам един въпрос?Какъв е смисълът на живота?
Смъртта се промъкнала вътре:
- Обикновено питат: Какво следва?
Никой вече не се интересуваше от живота, който тя щеше да отнеме.
- Философ ли сте?
- Не. Цял живот съм бил учител. И винаги съм се чудил на този въпрос. Какъв е смисълът на живота ми? Сега имам син. Мислех си, ето го, той е моят смисъл на живота! Смисълът на живота в продължаването на живота! И ти го отне на осемнайсет.
Старецът проговори спокойно, спомените за отдавна починалия син вече не разкъсваха душата, болката я няма.
Изтърпях го. Беше трудно, но оцелях. Реших, че любовта е смисълът на живота. Скъпа. Любов моя. Тя не можеше да живее с мен след смъртта на сина си и нямаше нужда от любовта ми. Все още можехме да имаме деца, но не.
Смъртта се промъкна вътре.Това е познато, откога го е чувала.
- И тогава реших, че смисълът на живота се крие в призванието ми. Уча децата. Напълно съм отдаден на работата. Той вложил в умовете им всичко, което сам е познавал, и им е дал всичко без промяна. Безсънни нощи, опитвайки се да им донесат повече, отколкото училището може. Толкова лица озарих от ентусиазъм, колко ясни очи изгоряха, слушайки ме с часове. И какво се случи?
- Какво? - неволно попита Смъртта.
- Да, нищо! В най-добрия случай сиви чиновници, но приказливи мениджъри. Същите, в които видях бъдещите велики мъже, станаха напълно безполезни. С миналото. Някак ми дойде Андрей Васнецов. Все пак той ми беше любимец. Дойдох пиян на Деня на учителя. А той вика: "Напразно си направил всичко това, Сан Санич. Напразно. В този момент сърцето ми спря да бие. Пропилях повече от половината си живот. Нищо не оставих след себе си. Нищо!
Стрелката на часовника е много бавна, но пълзи. Мина минута и половина.Смъртта стана от леглото.
- И какъв е смисълът на живота? Кажете ми, може би не напразно го живях този живот и сега лежа опикан?
- Помните ли Яна Смирнова в седми клас?
Старецът си сбръчкалю челото, опитвайки се да си спомни.
- Тя червенокоса ли беше?
- Да.Истината е че отдавна е мъртва.
-Спомням си.
- Помниш ли, когато стъпа на крака и, а тя полетя с цялата си сила и се приземи по лице в купчина кучешки лайна?
Старецът не харесвал такива спомени.
-Бях глупаво дете. Всички деца са зли.
- Все тая. Започнаха да я наричат "Лайно Янка" и трябваше да се прехвърли в друго далечно училище.
- И?
- Всичко. Целият ти смисъл на живота. Ти изпълни съдбата си.
Старецът започна да се тресе и кашля.
- Как така? - попита той сухо.
- Тя роди велик човек, политик, който завинаги ще остане в историята. Ти беше просто пъзел от всичко това .Точно като повечето хора.Просто пъзели.Няма повече.
- Не. Не мога да повярвам... Как така е...
Смъртта не послуша стареца и го замахна с косата. Сивото вещество на душата напусна старото тяло, като се изпари до тавана и се разпръсна с невидима пепел.
- Това е - казала Смъртта, хвърляйки косата на рамото си напуснастаята.
Стаята миришеше на урина....
No comments:
Post a Comment