И имаше четири деца: Андрейка, Федотик, Иришка и Ванечка. Ванечка беше най-малкият, той беше на пет години.И имаше една стара баба, Фекла Петровна.Нямаше никой друг.Всички загинаха във войната.
А съпругът ѝ Николай беше изчезнал в боя. Той се сражавал геройски през цялата война, но през четиридесет и пета изчезнал. Оттогава е минала една година.
Беше Великден. Тогава не го празнуваха. Но една жена получи седем яйца. Имала късмет, получила премия за усърдната си работа. И си купила достатъчно сиво брашно за една картофена питка. Тя боядисала яйцата с лучени люспи. Сложих ги в една купа. Беше празник, децата отдавна не бяха виждали яйца и не бяха яли питки.
И всеки си взе по едно червено яйце и парче питка. Андрейка, Федотик, Иришка и Ванечка. Баба Фекла и самата жена - всички взеха по едно яйце. И парче пай за всеки.
Всички ядоха! Всички се радваха! Бяха забравили вкуса на такава деликатесна храна. Ядяха внимателно, внимателно, по малко, за да удължат удоволствието.
И седмото парче торта остана на масата. И седмото боядисано яйце.
Никой не го взема, никой не го грабва, никой не го иска. То е последното. Не можеш ли да го вземеш за себе си?
Напротив. Те си предлагат един на друг: Ти го вземи! Яж! Но дори петгодишната Ванечка не го взе. Той го предложи на баба и мама.
Дали баба и мама ще изядат и последното? Не, изобщо не! Всички са сити. Това казаха те.
А мама каза: "Нека яйцето е в купа, а тортата - в чиния. Аз ще ги покрия с чиста кърпа. Вечерта ще седнем да ядем и ще си ги споделим, както правехме преди".
Само че мама взе кърпата, когато на прозореца се почука.
Андреяка погледна навън и изтича да отключи вратата. Всички се затичаха. Баща ми се върна! Той беше жив. Беше тежко ранен, дълго време лежа в безсъзнание в болниците, после се научи да говори и да ходи отново. Случи се чудо: той се възстанови. Отново се изправи на крака. И се върна у дома.
Не се смяхме и не плакахме. Тогава хората бяха по-силни, дори децата. Те прегръщаха силно баща си и съпруга си. Скъпия си внук. Всички се докосваха и притискаха до раменете и гърдите му. И всички прегърнали Николай, всички притиснати до сърцето му, казаха тихо: "Скъпи мои, скъпи мои, скъпи мои гълъбчета!"... И няма думи, с които да се опише всичко това. Защото няма какво да се опише: само щастие. Щастието от завръщането...
А на масата лежаха седмото червено яйце и седмото парче сива торта, които бяха оставени за този, който се беше завърнал. Така се случва. Сякаш са чакали.
И те го направиха. Такова беше щастието им в един светъл ден.
Това е цялата проста история за последното парче и седмото боядисано яйце...
Анна В. Кирянова
No comments:
Post a Comment