Много кратък, японски, мисля. В него един младеж измислил отличен начин да печели пари – хвърлял камъни по колите на магистралата. Нощем, когато те се движели с бясна скорост.
Колите се разбивали, а този тийнейджър претърсваше салоните с умиращите шофьори и си вземаше айфони, всякакви боклуци и пари. Уби много хора. А родителите му после го скриха от правосъдието, скриха го в манастир, при един старец.
Който казал, че все пак ще има правосъдие. И за това трябвало да се изправи нощем на пустош - и всичко. Това е правосъдието.
Посредственият младеж се разсмял и отишъл нощем на пустошта.Лесно дело! И от тъмнината и пустотата заваляли камъни. Точно толкова, колкото той хвърли.И го убиха.
Такъв прост филм, несложен. Колкото камъни хвърли – толкова и долетяха. С каква сила хвърли – с такава и долетяха. С какъв умисъл хвърли – с такъв и долетяха. Никой не наказва никого. Просто в живота това става по-бавно, не веднага, на части.
И Плутарх горчиво се оплакваше - защо истината триумфира толкова късно, а Божиите мелници мелят толкова бавно? Злодеят вече е забравил за постъпките си! И мисли, че случайно му се е паднало... Така че никой не възнамерява да превъзпитава злодеите.
И изобщо – хората. Просто всички хвърлени по някого камъни летят обратно. А колко ще летят – ние не знаем. Понякога те пристигат мигновено, понякога – минава много време. Но камъчето е същото. И това не е будистка мъдрост, за това са писали още Плутарх и Еврипид. И думите им са преведени от Лонгфело след хиляди години - за Божиите мелници:
- Мелниците на Господа са бавни,
Но брашното е фино.
Голямо е Неговото търпение,
Но твърда е ръката Му...
Така че не трябва да хвърляме камъни. И да плюем в кладенеца или в други хора. И не трябва да хвърляме думи. Изведнъж ще се наложи да стоим нощем на пустошта...
Анна В. Кирянова
No comments:
Post a Comment