Знаете ли писателя Сидни Шелдън, автор на приключенски романи?Той беше много богат.И живя почти 90 години.Животът му беше плодотворен. Вдъхновението, късметът и работоспособността не го напуснаха до края на дните му.
И той имаше изпитание в живота: роди му се нежизнеспособно дете.Тогава нямаше средства за лечение, колкото и пари да се дадат.Абсолютно.Нищо не можеше да се направи.
И лекарите оставиха момиченцето в болницата.Тя се нуждаеше от специални грижи.И всеки ден тя трябваше да напусне този свят.Тогава в Америка правилата бяха такива: нежизнеспособните деца се оставяха в медицинско заведение. Считаше се, че така е по-добре за всички.
Шелдън не можеше да спи и да яде. На следващата сутрин той и съпругата му отидоха в болницата за детето си. Ако бебето е обречено да си отиде, нека това стане у дома.Те ще се справят.Те ще бъдат до него всяка минута. Върнете ни детето! Независимо какъв е...
Такова решение взеха.
И разбраха, че детето е отишло в друг свят.
Това беше тежък удар. И до края на дните си Шелдън изпитваше болка. Но той взе единственото правилно решение, когато се върна за детето си. Въпреки че лекарите настояваха и го разубеждаваха. Но той не ги послуша. Няма значение, че детето има най-тежките увреждания.Трябва да го вземем у дома. Не може да го оставим! Не може и точка!
И това решение сякаш се оказа ненужно.Всичко бързо приключи. Но именно това решение определи житейския път на писателя.Той премина изпитанието.
Или една много по-проста история от живота.Една малка бедна леля в жестокия студ намерила на улицата замръзващ огромен сенбернар.Той вече умирал.В нашийника му имало нечие име.Изгубен или изгонен.Той се влачел след жената с последните си сили.А тя самата едва вървяла по заледената, хлъзгава и тъмна улица.
Малката жена вървеше към малката си квартира.А след нея вървеше и плачеше от студа това огромно куче. Което само трябваше да спасява замръзващите! А ето такава сцена...
И бедната жена се обърна, хвана кучето за нашийника и го заведе у дома си. Не можа да го остави.От него щяха да ушият шапки в онези години. Като минимум.Дори не искам да пиша за това.Всичко това е в миналото.Сега животът е друг, за щастие.
Доведе го.Кучето изяде цяла тенджера супа и половин хляб.Всичко, което имаше.Жената седеше вцепенена, не ядеше и дори не плачеше. Я уволниха от работа. Храна не стига и за хората. Толкова голямо куче.Заема половината стая. И яде толкова много. Какво да правим сега?
А не се наложи да правим нищо. Стопанинът търсеше своя сенбернар. Пристигна следобед с огромен черен джип.Хората му подсказаха, че в кривата двуетажна барака, точно в тази, една кльощава леля е разхождала сенбернара по снежните преспи тази сутрин.И е плакала.
Крадците са пуснали кучето, когато са влезли в къщата на този мъж.С крадците се разправиха, намериха ги. Но любимия сенбернар не намериха.
И този стопанин просто засипа жената с пари и подаръци.Опразни целия търговски киоск наблизо, изкупи всичко, дори коледни гирляндию.И взе тази жена да му чисти къщата.Защото търсеше почтен човек, на когото може да се довери.
А жената, която доведе у дома си чуждото огромно замръзващо куче, може да се довери.Той правилно реши. И много години тази жена се грижеше за дома му.Богат беше чичото.После й купи къщичка на морето, до своята вила.Тази жена беше член на семейството.
Чичото също се оказа добър.Лошите хора не търсят кучето си денонощно, не изкупуват всички стоки от търговския киоск от радост, че кучето е намерено.
Знам много различни случаи, когато жертвата не е била необходима.Когато готовността за жертва сякаш отваряла вратите към щастието.И затваряла вратите пред нещастията, които преследвали човека...И най-важното - човекът беше твърдо убеден, че ще трябва да носи тежестта сам.Може би завинаги.Или да отстъпи нещо ценно завинаги.А може би и живота си...
И ако въздишаше, може би плачеше, но се решаваше - въпреки интересите и желанията си, окончателна жертва не се изискваше.Ангелът отдръпваше ръката на Авраам, както на старинните картини. А човекът получаваше награда. Макар че понякога не разбираше, че това е награда.
А най-важното – оставаше човек. Съхраняваше душата си.
И на всеки се дава изпитание, вероятно.Но не всеки се справя...
Анна В. Кирянова
