Какво е автентична самота? Защо тя е толкова плашеща и защо се полагат толкова усилия да се избегне срещата с нея? Отговорът е на пръв поглед прост: самотата е ужасна не когато формално сме сами - а когато сме изолирани.
Самотата се превръща в изолация, когато "в пространството никой не може да чуе вика ти".Дори вие самите. Когато емоционалната ни част крещи в света с надеждата да бъде чута и разпозната, взета в обятията си, утешена, успокоена, успокоена, изпълнена с любов и приемане - и не чува отговор дори от самите себе си.
В това се състои истинската, ужасяваща изолация.Това, че болката ви е празен звук за всички останали и дори за вас самите. Че в психиката ни, редом с бебето, задушаващо се от ужаса на самотата, изхвърлено в този далеч не толкова дружелюбен свят, често олицетворяван от
Непознатия, няма възрастен, който да помогне със спокойствие, съпричастност и подкрепа, споделяйки топлина - и закрила. Че там, където трябва да има любящ възрастен, има Непознат, готов да ви погълне за това, че мислите погрешно, чувствате погрешно, постъпвате погрешно, и че като цяло не сте независима, стремяща се към светлина и развитие част от вселената, а просто хранителна среда за амбициите и плановете на Непознатите. В противен случай дори няма Странник - има само плач, който заглъхва в абсолютно безразличната пустота.
Същността на всяка дългосрочна "дълбока" психотерапия се състои в това да превърне вътрешния Непознат, тази враждебна на нас Сянка, в самия Възрастен, който умее да намира подходящите думи за нашата емоционална, винаги инфантилна част, превъзбудена от болка или ужас, и да насочва енергията ѝ към развитие и действие.
Да преминем от безпомощния плач-плач-плач на Вселената, безстрастно помръкваща със звездна светлина, към творческия импулс на самоизразяването и съзиданието. От един глас към полифония от вътрешни диалози със сложни, но интересни и дори приятелски настроени събеседници, превръщайки вътрешния и отчасти външния свят в обитаемо и не толкова студено пространство. Чужденецът се превръща в Другия, а Другият поражда любопитство, а не страх.
А това е задача за цял живот. Ако другите хора, които срещаме по пътя си, са защита срещу Другия - ще се вкопчим в тях, за да отложим фаталната среща. Ако обаче, бидейки сами, успеем да запалим огън и да проведем разговор със себе си (и то не с един, а с много герои, които живеят в нас) - пашкулът на изолацията ще бъде разкъсан.
А другите хора са тези, които се закачат за известно време към огъня и правят този разговор още по-богат и интересен, и могат да споделят нещо, което имат. Те нямат нужда да ни предпазват от самите нас.
Иля Латипов
No comments:
Post a Comment