Self-delusions

Aко партньорът ви не ви приема такъв какъвто сте в началото и иска да се подобрите заради него - това е такъв "мистичен" знак, че човекът просто не е ваш и колкото и да го искате, ще е проблематично да се установи връзка..

Такива искания на партньори един към друг са като цяло патологичната норма на обществото ни. Тоест, почти всеки се надява, че партньорът някак си ще порасне над себе си и ще се подобри, за да задоволи Всъщност затова има толкова много разводи. Колкото по-силни са очакванията и надеждите, че партньорът ще стане по-добър, толкова по-бързо се сриват.

Много обичаме да се надяваме, че всичко някак си ще се нареди само. Невротично грабваме партньор, който някак си отговаря на идеалните фантазии, в периода на любов затваряме очи за различията, да, като цяло дори не се опитваме да разпознаем и разберем човека до нас - истинските му виждания за живота и евентуалното бъдеще заедно. И тогава изведнъж се оказва, че човек изобщо е непознат, а вече взаимно благо и деца...

Връзките потискат най-значимите невротични нужди, затова се държат толкова силно за тях. А партньорът престане ли да потиска тези нужди, ще се обиди - изведнъж става виновен за всички нещастия само защото поведението му надхвърли изискванията ни.

И изглежда, че всичко щеше да се оправи и да стане страхотно, само човек да разбере, че човек трябва да се държи различно, но малко по-различно. А може дори да е изненадващо - как самият този партньор не вижда и разбира такива прости неща?! Сякаш нашият човек знае истината, а остава само някак да приложиш това знание в главата на партньора си. Но всъщност такава "истина" не е нищо друго освен безпочвени, инфантилни искания към съдбата.

Партньорът ви има собствена "истина" в главата си, а може и да не разбере защо настояваме толкова упорито за някои от нашите "идиотични" искания. Също толкова му е трудно да се огъне срещу "истината" си в полза на нашата - от негова гледна точка глупави твърдения. 

Когато връзката е изпълнена с искания и искания, тогава тръпката от нея граничи с обратната страна - обида, раздразнение, ревност, тревожност. Удовлетворението от очакванията е радост, всяко отклонение от тях е болка.

И цялата тази драма "Сансара" започна още в момента, в който стана страшно за мястото си в този живот, когато се появиха съмнения - дали нашият човек заслужава нещо добро в тази реалност... Най-вече исканията ни за съдба са непряк опит да утвърдим собствената си стойност в йерархията на съществуването.

Докато личното щастие се основава на чуждо одобрение, отказът на любовта и последващата самота предизвикват ужасно изживяване на самоунищожение. И този страх насърчава да се придържаме към мъртва хватка дори за очевидно безнадеждни връзки, за да не пропуснем поне наличното.

Тази невротична хватка, подобно на очните ябълки, затваря обзора на възможностите на живота. То лишава от лекота, свобода и превръща потенциално хармоничната връзка в друга пантомима, където радостта от притежанието граничи с гримасата на потисничеството и страха от самотата.

Връщайки се в кръга си, ще повторя: животът е пълен с възможности. Да, някъде ще се опитат да ни огънат и да ни заключат в шейна от чужди капризи - не е нужно да приемаме това отношение за чиста монета. Някъде просто ни е скучно. Но изборът никога не се стеснява. Всички ограничения са причинени от страха да допускаш грешки и усещаш безсилието си пред лицето на непредсказуема реалност. Но нещо свое, нещо ценно, намира само този, който не се страхува да отвори вратите на неизвестното.

Игор Саторин