Това поколение беше пестеливо и скромно.
Идваха и си отиваха. И беше доста глупаво организирано; трябваше да слизаш по стълбите към морето. Дълги и стръмни стълби към морето.
Така че те слизаха надолу. И се любуваха на блестящата морска повърхност, на вълните с бяла пяна, които тихо шумоляха по камъчетата... И после стигнаха до стълбите.И разбраха, че са много стари. Как се качвате? Те са стари. Ето какво внезапно осъзнаха бабите и дядовците.
Току-що са били млади, е, почти млади. Гледали са морето и небето.Чайките и белия кораб.А сега осъзнаха колко са стари и грохнали. Когато стигнаха до стълбите.
Но баба каза: "Ваня, хайде! Трябва да изкачим стълбите.Ти си боен офицер, Ваня! И аз съм минал с тези крака през толкова много земя от Далечния изток до Урал. Хайде да вървим!".
И те се изкачиха по стълбите. Не си спомням колко стълби имаше. Много. Подкрепяха се един друг, подаваха си ръка и вървяха нагоре. Бавно и тържествено.Величествено. Защото повече от всичко не искаха да изглеждат слаби и нелепи.
Мисълта да повикат помощ дори не им мина през ума.
Вървяха дълго време. Кракът на дядо беше ранен. Изкачиха се по стълбите. И се изкачиха. Сами. Само двамата.
Така си ги спомням, така, както те разказаха. Вървят нагоре по стълбите, подкрепяйки се един друг, строги и силни. Вървят право нагоре към небето. За да стигнеш до небето, трябва да стиснеш зъби, ако все още ги имаш. Трябва да направиш усилие. Търпение и смелост. И да вървите с гръб един към друг.
Ето накъде тръгнаха, един след друг, когато бяха на деветдесет години. Моите стари хора, така се наричаха. Не "старци", а старци.
"Ваня, хайде! Трябва да се качим по стълбите. Ти си боен офицер!" И тогава трябва да се направи усилие и да се направи крачка. Подкрепяйки се един друг...
Анна В. Кирянова
No comments:
Post a Comment