Тя не искаше да яде, беше нервна: толкова много грижи и проблеми! Дъщеря ѝ беше загубила работата си, внукът ѝ трябваше да ходи на добро училище. В магазина всичко е толкова скъпо, а сега трябва да си сложа зъби. Но трябва да се яде. Имаш нужда от силата си. Затова сварих малко каша. И тя я изяде. И е нервна.
Жената загреба още една лъжица. Изведнъж тя видя дъното на чинията. Винаги беше яла овесена каша от тази чиния. От години. Позната стара чиния. Изваждала я, слагала я, изяждала я, измивала я....
А на дъното на чинията - син кораб. Платна, издути от вятъра, плаващи по вълните! Малко синьо корабче с бели платна. О, Боже!
Винаги е бил там. Само че жената не е забелязала; използвала е чинията и не е помислила за корабчето. Ето го и него!
И майката на жената й направила каша. Бяла каша от грис. Жената беше мъничко момиченце, краката ѝ не стигаха до пода, когато седеше на стола. Това беше много отдавна. И трябваше да изядеш цялата каша, за да видиш лодката.
Ето я! Винаги е била там. Отдавна я няма мама, отдавна го няма детството. И младостта, и младостта, всичко си е отишло. А една млада жена почти без зъби седи на масата и яде каша. От детска чиния с корабче на нея.
Жената го е видяла. И познатото нещо изведнъж предизвика сълзи и треперещи ръце. И я щипеше сърцето, но сладко и топло. Това е спомен. Любов. Осъзнаването, че животът е мимолетен.
Той отминава толкова бързо. Макар да продължава дълго, изглежда така. А ние не виждаме любовта, грижата, не си спомняме най-доброто в суматохата на дните. Не виждаме кораба, който е отнесен от вятъра. И е време за зъби. Те отново са изчезнали. Точно както когато бяхме деца. И да боядисаме косите си, за да скрием сивотата.
И жената се откъсна от тревогите си. Тя извади стар фотоалбум и разгледа снимките. И й стана по-леко. И настъпи спокойствие и мир. Сякаш кораб е отнесъл грижите ѝ. И донесе мир.
Ние не виждаме, въпреки че виждаме. Не разбираме, въпреки че виждаме. И изведнъж виждаме и разбираме.
Ето как един съпруг спори с жена си. Спорът бил глупав, но ожесточен; те се карали за някаква градинска лейка. Изведнъж съпругът видя бръчките в очите си, изсъхналия врат, сивите корени на косата си. Ръцете с накъсани вени....
Жената изкрещя, доказвайки правотата си. А съпругът се смразил от странно усещане: животът отминавал. Това беше неговото момиче, неговата Ленка, весела, сивоока, палава! Тя беше най-добрата танцьорка в дискотеката. И носеше модно чепиче, направено от мохерен шал. И къса пола. Беше само вчера.
Каква лелка? Какви тиквички? Защо са сивите коси и бръчките? Мъжът се огледа в огледалото. Да. Той се е променил! Плешивият, стар мъж е той. А младата леля е неговата Лена. Той не го е видял, но го е видял. А сега изведнъж я видя и едва не се разплака. Животът минава. И всичко свършва.
Жена му саркастично каза, че и сега намира време да се възхищава на себе си. Нарцис! Тя го видя.
И беше напълно смаяна, когато съпругът ѝ изведнъж я обгърна с ръце, притисна я към себе си, притисна я здраво! Сякаш искаше да я задържи. Сякаш можеше да бъде отнесена от вятъра, сякаш някой можеше да му отнеме жената и беше необходимо да я държи здраво и категорично! Затова жена ми се пошегува: "Никой няма да ме отведе, Льоня! Няма никой, който да иска да ме отведе!" Има някой, който иска да отнеме любимите хора. Време е.
И трябва да се вгледаме истински в себе си и в близките си. И да разгледаме и старите снимки. И да видим. И да видим истината - всичко отминава много бързо.
И ние също отминаваме. И сме отнесени от вятъра на времето.
И е по-добре да не тровиш дните на живота си с дребни тревоги и кавги за тиквички или пари. Защото корабът си плава. И вятърът духа и ценното време се изплъзва, докато сме заедно. Докато сме тук...
Анна В. Кирянова
No comments:
Post a Comment