Преди хиляда години богословът Бернар от Шартър пише: "Ние сме като джуджета, седнали на раменете на гиганти; виждаме повече и по-далеч от тях, не защото имаме по-добро зрение или защото сме по-високи от тях, а защото те са ни издигнали и са увеличили ръста ни чрез собственото си величие...".
Ние разполагаме с толкова много добри неща. Толкова много е напреднала науката! Толкова много технологични постижения, толкова много удобства в живота. Можеш да летиш до океана, можеш да си поръчаш всякакви хранителни продукти вкъщи, можеш спокойно да излезеш и да си купиш дрехи и обувки.
Можете да намерите отговор на всеки въпрос в интернет. Можете незабавно да се свържете с любимия си човек. Можете да си купите кола - какво толкова! Невъзможно е да се изброят всички неща, които имаме.
И то не защото сме толкова умни и съобразителни. Ние сме толкова брилянтни. Не защото сме достойни за това, както се казва в рекламите. Не защото човек е създаден, за да бъде щастлив. И не защото това са нашите сбъднати желания, поставили сме правилно целите си, пожелали сме си и сме го получили.
А защото цяло едно поколение героично се е борило за нас. Защото много хора загинаха в тази ужасна борба. Защото нашите дядовци и баби са се жертвали безпрекословно за нашия бъдещ добър живот. Защото тези гиганти победиха в живота ни. И много, много от тях дадоха своите - за да можем ние да живеем.
Ето защо ние имаме всичко това. Ето защо живеем толкова добре. Защото поколението на гигантите е създало всичко това - не ние. Ние получихме този живот от онези, които победиха. Спечелили на огромна цена. Той е техен. А след това и на онези, които дойдоха на раменете им. На раменете на поколението на гигантите.
И ние трябва да им благодарим неуморно за всичко. Те ни издигнаха и ни разшириха с величието си. Ние трябва да растем. Да се опитаме да израснем до тях. Да предадем тяхната сила на бъдещите поколения. Трябва да се стараем много, за да бъдем достойни за нашите предци. Величието на които не сме забелязвали; те са били наши роднини, наши близки! Баби, дядовци...
Човек вижда великите неща отдалеч, както е казал Есенин. Така че ние не ги видяхме.
Осъзнахме едва сега, на раменете на какви великани сме седели - в най-буквалния смисъл на думата. На чиито ръце сме израснали... И трябва да растем още повече. По-високо! В името на нашите деца и внуци.
Анна В. Кирянова
No comments:
Post a Comment